СИЛАТА НА РОЗОВИЯ ЦВЯТ

Загледах се през прозореца. Една ламаринена врата. На нея залепена цифрата 2. Очукана и стара. Тухлена стена и изкорубен покрив обрамчваха старата очукана врата. Дворът изоставен. Запустял. От цялата сцена лъха на грозота.
Свежи розови цветове с изящна форма и почти доловим аромат изпъкваха на грохналата стара сграда. Едно дръвче се беше окичило с розовата си премяна, сякаш се приготвяше за пролетен бал. Всяко крехко листенце беше подредено с невероятна грижа. Всеки цвят беше изваян нежно и оцветен в различни нюанси на розовото.
Окото ми се усмихна на кокетното розово дръвче. Изглежда беше момиче...
Очудих се моментално на невероятния контраст. Развалини, а сред тях съвършенство...
Какви ли не послания шепнеше спокойната картина. Сравнението между човешкото майсторство и това на Твореца беше очебийно. Постоянството срещу непостоянството в пъстрия живот... Но най-силното беше искреността, спонтаността на нежното дръвче, което пръскаше свежест, аромат и усмивки в един грозен и сякаш враждебен свят. Той, светът, не беше успял да смачка целеустремеността на соковете в сърцето на дръвчето. То не обръщаше внимание на нищо около себе си. Просто цъфтеше с всичката си сила, защото това беше неговото естество. Никой не го окуражаваше да продължава да се бори в този враждебен свят. Никой не го убеждаваше да не отвръща зло за зло... В него течаха соковете на дърво. И те произвеждаха свежест, цвят, колорит, аромат...
Мисля си, че е същото и при нас, хората. Ние носим своето естество и то непременно се проявява. Никой не го заплашва, не го манипулира. Просто излиза това, което е вътре...
Няма как роденото от Бога да не ражда свежест, аромат, надежда, правда, радост... Няма как роденото от плътта да не ражда завист, омраза, неверие, непостоянство, предателство...

"Но ето заветът, Който ще направя с Израилевия дом След ония дни, казва Господ: Ще положа
закона Си във вътрешностите им, И ще го напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог, И те ще бъдат Мои люде;
И няма вече да учат Всеки ближния си и всеки брата си, И да казват: Познайте Господа; Защото те всички ще Ме познават, От най-малкия до най-големия между тях, казва Господ; Защото ще простя беззаконието им, И греха им няма да помня вече."

ПЕТДЕСЕТ СТОТИНКИ...

Качих се на колата и потеглих. Тръгнах с леко свито сърце. Не обичах трафика. Постепенно потънах в своите мисли. И те ме отнесоха далеч. Колите минаваха покрай мен. Механично ги подминавах или кротко карах в колоната. 
Завих на дясно и се засуках по завоите към Бистрица. Минавах през позната и заредена с емоция местност. Тежка катастрофа по този път едва не отне живота ми преди години.
Слънцето грееше приятно. Всичко изглеждаше красиво. Нямаше помен от тъмнината, от шока и болката. Беше толкова отдавна...
Карах уверено по пътя. Отивах да прибера поправената ни кола от сервиза...
Наслаждавах се на мига. На живота. Можеше да не съм тук... Но ето ме.
Тръгнах си от обяд с приятели. Празнувахме рожден ден. Пих повече течности. И това ми се отрази, разбира се. Карах и усещах как се доближавам до критичната точка. Бях спокоен. Нали съм заобиколен от хора. Ще намеря заведение, ще намеря добър прием. Нали сме хора...
Image result for 50 стотинкиСтигнах малкото селище. Завих наляво. И ето ме в центъра. Спрях пред едно заведение за хранене. Беше празно. Уверено отворих вратата. На масата пред мен беше седнала възрастна жена. Погледна ме с очакване. В очите й прочетох, че ме вижда като няколко банкноти, които скоро ще влязат в джоба й. Попитах я имат ли тоалетна и къде се намира тя. Мигновено банкнотите се свиха до размера на една малка кръгла монета от петдесет стотинки. Разочарование се изписа на лицето й... Но о, бедна жено, ти не знаеше, че аз ще продължа с въпросите... И аз продължих с въпросите наистина. Попитах я, ако нямам петдесет стотинки какво ще се случи... Женицата сви рамене и отговори: "Като няма, няма. Шефът ми каза така." Ползвах тоалетната и не изпитах никакви угризения. Не носех свои пари в себе си. Предложих да платя с карта... естествено неуспешно.

И отново се размислих за нашия беден свят. Подреден от нас хората. За нас хората...
Тоалетната не беше направена за мен. За моята нужда. Но да ми вземе петдесет стотинки. Заведението не беше направено за мен. А за своя собственик. Да може да вземе моите пари. И ако ми  потрябва  тоалетна докато ползвам заведението за хранене и кебапчетата му, кюфтетата му или пък може и пържолите му, да не бъда прогонен от нуждата си, но да остана по-дълго и да харча повече. Заведението търсеше такива хора. Хора, които носят пари. Много пари. И са гладни. Много гладни. Не са само гладни. Или много гладни. Но са хора с много пари. Пари, които ще сменят собственика си срещу няколко кюфтета и кебапчета. Може и пържоли.
Дойде човекът, когото чаках. Познавах го. Попитах го дали има петдесет стотинки. Той бръкна в една кутийка в колата си и ми подаде малка монета. Влязох в кръчмата и оставих стотинките. Успях да си платя. И бях щастлив. Че живея между хора. Хора, които няма да ме оставят гладен. Или жаден. Ще посрещнат нуждата ми. Каквато и да е тя. Защото имам пари. Достатъчно пари. Но ако нямам пари мога да получа даром едно ползване на тоалетна за петдесет стотинки. Ако разбира се дръзна да си го взема... Толкова.
Аз съм различен. Не правя нищо с търговски мотиви. Аз не гледам хората като банкноти. Не ги гледам като средство за благословение. Благословение, което се излива, разбира се, върху мен. Не се дразня, когато не получавам това, което искам, или ако не се изпълняват моите намерения и планове....
Винаги съм готов да нахраня гладния и да напоя жадния било с хляб или със слово и добра дума...
Никога човек не се е свивал в очите ми до петдесет стотинки. Или до двадесет, десет. Никога до нула. Никога не съм бил разочарован, когато са ме ощетявали. Никога.
Това го правят само хората, които работят в селските кръчми...
Това го правят само другите...

В това се състои любовта, не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни.

Възлюбени, понеже така ни е възлюбил Бог, то и ние сме длъжни да любим един другиго.

От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята,

Но ако някой, който има световните блага, вижда брата си в нужда, а заключи сърцето си от него, как ще пребъдва в него любов към Бога?


СИВИТЕ ПТИЦИ

Цял ден ми се гадеше. По залез стана по-тежко... На сутринта трабваше да пътувам с двама приятели от холандия. На пътешествие със съвсем нова и непозната мисия за мен - bird-watching или наблюдение на птици...
Чудех се какво да правя. Защо точно сега ме хвана това "нещо"? Дали не е по-добре да си остана? Не е ли по-добре да продължа да си следвам старата позната мисия по наблюдение на "птици", но в човешкото общество? Там имам опит и съм видял какво ли не... Но винаги ме чакат изненади. Та човешкото море е толкова необятно...
И докато си се чудех, хората се молеха за мен. И на другия ден не помнех какво е това гадене и болки в корема. Все едно бях друг човек.
Станахме рано, пихме кафе. Сандвич и молитва и довиждане София. Времето - есенно. Не обещава много птици. Леко схлупено небе. Но настроението безоблачно и слънчево. Пълни с енергия и очакване. Трима мъже и бинокли.
Шофьорът - холандец, стар приятел - караше като българин. Но българин, който може да кара кола. Чувствах се удобно и започнах да се наслаждавам на пътешествието....
Първата ни цел беше Кресна и Кресненското дефиле. Там гнездели белоглави лешояди. В главата ми се раждаха странни картини. Виждах най-различни лешояди и лешоядчета. Представях си как идваме при тях, а те си лежат в гнездата и цапат весело с криле...
Докато летяхме към целта моите партньори с опитни очи забелязваха различни възможности за изследване на птичия свят. По едно време съзряхме езерце край пътя и моментално беше решено да спрем. В езерцето имаше накацали множество различни птичи видове. Патици и разни други водни пернати. Няма да изпозлвам имена, за да не разкрия невежеството си.
Отбихме от пътя и се засукахме по разни коларски друмища. Обиколихме езерото и се добрахме до ракитаците на брега. Макар и далеч от птиците, с моето неопитно поведение и любопитство, ги подплашихме и те литнаха на ята. Това беше първият ми урок. Да не тичам като пърле пред майка си. Вървежа става само на група и то след най-опитния птице наблюдател...
Биноклите и мини телескопът започнаха да ми "отварят очите". Започнах да се впечатлявам от различните видове птици и тяхната красота.
Следващата спирка беше до една река. Там наблюдавахме първата птица, която различих от останалите и от която бях силно впечатлен. Това беше водният кос или както го наричат в една специализирана книжка Грулю. Той е перфектен гмурец. Скача от камъка в реката и започва да ходи по дъното и да си хапва каквото намери там... Сладур.

Продължихме да спираме и да вървим напред назад и да срещаме много различни видове. Гвоздеят обаче на деня беше търсенето и ... евентуално намирането на белоглавите лешояди. Стихнахме Кресна и започна въртележката ни напред назад,  нагоре надолу... Няколко пъти се връщахме до началото на дефилето без успех. По едно време решихме да прекосим Струма и да тръгнем на юг. Попаднахме в една вековна платанова гора. Красиви, благородни чинари с огромни дънери обграждаха тесния асфалтов път. Докато лъкатушехме без много увереност, че сме на правия път, предложих да спрем и да попитаме някого. Срещнах погледи със загнездено огромно съмнение в тях. Послушаха ме все пак. Речено сторено. И така сред нищото се появи една къща с огромен двор. Спряхме и слязох да проверя има ли някой вътре. На двора един човек човъркаше нещо на масата. Отидох към него и му зададох според мен най-сложния въпрос на света: "знаете ли къде можем да намерим белоглавите лешояди, които гнездят в Кресненското дефиле?" Човекът почти без да вдига поглед от своята човъркня, ми отговори: "Да, знам. Но много трудно ще ги намерите без да ви заведе някой." След като отворих широко очи и се олюлях, продължих да го разпитвам. А той внимателно с търпение ми обясни точно къде да караме и къде да отидем за да ги намерим. И повтори, даже потрети, че без водач трудно ще ги намерим.
Огънчето започна да се разпалва в мен. Разказах на дружината какво се случи и огънят се разгоря.
Слязохме обратно в Кресна. Хапнахме. Помолихме се. Тръгнахме. Намерихме мястото. И забихме телескопа. И о, небеса, лешоядите полетяха пред погледа ни. Бяха далеч, но биноклите ясно увеличаваха образа и ни разкриваха огромните птици. Летяха мощно разперили широките си криле... Бях много впечатлен...
Гледахме така почти хипнотизирани за дълго. След това двамата опитни трапери започнаха да откриват още интересни видове и да ми разказват за особеностите им. Удивлението ми растеше.
Продължихме пътя си към Мелник и до вечерта сновяхме насам натам, гледайки различни птичета и птицища.
На другият ден продължихме към Банско, но минахме през Хърсово и Разлог. Никога не бях минавал по този път. Където видехме жица и кацнали на нея врабченца, спирахме. Оказваше се, че това не са "врабченца", а много различни птичета с разнообразни форма и цветове.
Очите ми се отваряха повече и повече.
И така след множество спирания и тръгвания, отклонения наляво и надясно минахме през Банско, качихме се до хижа Вихрен. Заваля ни дъж, забрули ни тънък леден вятър, но видяхме още и още птици. На връщане хапнахме в хижа Бъндерица и видяхме даже една котка. Макар, че не беше летяща, и тя ме спечели. Легна в мен и започна да ме топли с горещото си котешко тяло. От къде я взимаше тази топлина, да и се чуди човек....
Дъждът не спря и това ни принуди просто да подкараме колата и без повече спиране да се приберем в София. Докато небето ни захлупваше с облаци, а дъжда ни пееше своята меланхолична песен си мислех за богатото разнообразие от птичета на земята. До сега не различавах почти никакви видове. Всички ми се струваха еднакви. Сиви и скучни. Песните им бяха еднообразни, като изключим тази на славея. Но изведнъж сякаш завеса се вдигна от очите ми и аз надникнах с други очи в птичия свят. Беше толкова красив и разнообразен. И разбрах защо има толкова хора, които са влюбени в тази красота.
Замислих се, че в еднообразния си и пълен със суета живот, човек не забелязва красотата, която го заобикаля. Красотата на сътворения от Бога свят остава скрита...
А какво да кажем за самия Творец? Не остава ли Той скрит от очите ни? Заслепени от рутината на ежедневието?
Колко е необятно и неизследимо творението, което бляскаво разкрива славата на своя Създател!!! Колко ли е красив този Създател? Колко ли?
Еднообразието се оказва всъщност слепота. Слепотата на невежеството и незнанието. Ако се вгледаме внимателно около себе си, в хората, в небето, в творението, ще открием отпечатъка на Необятния, Могъщия, Гениалния Творец. В сивите хора, подобни на сивите птици, ще видим цветове, форми, разнообразие, което не сме подозирали. Отпечатък на Твореца.
Колко скъпи са хората. Сивите. Скучните. Безличните. Защото не са сиви, не са скучни, не са безлични. Просто са непознати, невидяни, неразбрани, поради нашето вглеждане в обратната посока. В търсенето ни на лъскави, шарени, бляскави, но кухи и сиви временни дрънкулки.
Хората, скучните, грешните, злите, безличните, за които обаче Красивият, Гениалният, Всемогъщият, Необятният Творец даде живота си. Защото ги вижда с други очи. С очите на виждащия. С очите на обичащия....
Същите очи, които предлага и на нас... очи на виждащи. Очи на обичащи...

"Ще те славя, защото страшно и чудно съм направен, чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това."

"Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти,

луната и звездите, които Ти си отредил,
си казвам: Какво е човек, за да го помниш?
Или човешки син, за да го посещаваш?
А Ти си го направил само малко по-нископоставен от ангелите
и със слава и чест си го увенчал.
Поставил си го господар над делата на ръцете Си;
всичко си подчинил под краката му –
всичките овце и говеда,
още и животните на полето,
въздушните птици, морските риби
и всичко, което минава през морските пътища.
Йехова, Господи наш,
колко е превъзходно Твоето име по цялата земя!"


ЕДНО, НАЙ-МНОГО ДВЕ...

Жега. Ранен след обяд. Една пълна чаша ароматно кафе...
Трябваше да изляза с колата и да прекося част от София. Направих си ароматно кафе, защото беше ленив ранен следобед.
Седнах в сгорещената като пещ кола и се засуетих. В ръцете си държах не едно или две неща. И на всичко отгоре - чаша с ароматно кафе. Изглежда плановете за движение на ръцете и последователността на тези движения в главата ми нещо се объркаха и внезапно настана хаос. И в този хаос, цялото ароматно кафе вместо да отиде на малки глътки в устата ми и да погали небцето, а след това да разлее в тялото ми мек аромат и освежаващи струи, се преобърна светкавично и се изля върху ръчната спирачка. Докато се усетя държах празна чаша в ръката и една нервна сухота заседна в устата ми. Въображението ми предизвикваше някакъв илюзорен вкус на кафе, но истината беше една - празна чаша и невярващи очи.
След няколко мига се съвзех. И се усмихнах. Даже се разсмях на глас...
Докато карах по кварталните улички, започнах да мисля за случая. Напоследък все по-често изтървах неща, губех ключове и забравях предмети тук и там. И си дадох сметка, че при всички случаи ръцете и главата ми са пълни с много "неща". С много предмети и много задачи. И всичко това разпилява вниманието и усилията ми...
Резултатът е посредственост. Загуба, объркване, изтощаване... И един илюзорен вкус на кафе в устата.
Всъщност това беше поредният урок за избора на най-важното. На най-важните неща, които да получат вниманието и усилията ми.
Има малко неща, които мога да държа в ръцете си. Най-много две. По едно в ръка. Дори и те са много.
Има малко хора, на които мога да обърна внимание едновременно. Един или двама. Всъщност един.
Има малко богове, на които да се покланям. Всъщност има само Един.
Има малко хора, които да нарека приятели. Е, те са повече от един...
Има малко неща или личности, които могат да бъдат на първо място в живота ми. Всъщност  е само Една личност - Творецът.
И ако продължа този списък, със сигурност ще се окаже много дълъг.
Една от най-тежките и сериозни битки в ежедневието се оказва битката за нашето внимание. Битката за приоритети. Всичко и всеки в този свят иска да бъде на първо място в живота ни. И липсата на адекватен отговор ни парализира. Прави усилията ни безплодни и безпредметни.
Жега е. Ранен след обяд. Сядам с чаша кафе в ръка. И бавно отпивам глътка. Усещам аромата. Той е реален. Чашата е пълна с горещо кафе.
След ароматната чаша горещо кафе слизам до колата. Сядам в нея. Няма чаша в ръката ми. Ръцете ми държат волана. Очите ми гледат пътя...
Вървя напред стъпка по стъпка. Една след друга. Не бързам. Не прескачам. Внимателно гледам пътя пред себе си. И знам, че ще стигна. Цялото ми внимание е в настоящият миг.
Събуждам се. Отварям очите си. Внимавам в избора си. Избирам най-важното. И му отдавам цялото си внимание. Избирам най-важните хора за мен. И им отдавам цялото си внимание.
Избирам Единствения Бог. И Му отдавам сърцето си. Изцяло. Не Го деля с друг. Той е най-важният...
Защото, "Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене. Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери."
И всичко идва на мястото си... 

По-на запад от Рая

И стана утро. Започна третият ден...
Натоварихме колата с две раници и фотоапарат и потеглихме. За Цюрих. Избрахме го по неволя, но никак не съжалявам. Дестинацията ни беше Базел,  но поради "историческото събитие" финал на лига Европа, хотелите и всички места за преспиване бяха качили цените до небето... И така Цюрих спаси положението.
Тръгнахме през широката германска страна към Швейцария. Малко преди границата спряхме на една бензиностанция за да заплатим пътната повинност. Тоест да си купим винетки за Австрия и Швейцария. В Германия винетки няма. Всички пътища са безплатни, понеже се плащат чрез по-скъпия бензин. Та както разбираме няма безплатен обяд...
Поодраха ни кожата и с леко продрани гърбове с чаша кафе и лека закуска продължихме към Австрия. Минахме един от най-дългите тунели под обикновен алпийски хълм и се озовахме в друга губерния. Беше за много кратко, но достатъчно. Бензинът в Остеррайх е най-евтин и затова заредихме там, догоре. Не че бяхме изразходили много.. Но освен бензин в Австрия, купих нещо безценно, без което щях да съм много неефективен. Историята започва от предишния ден.
Носех си един чифт очила. По-крехките. Не знам защо избрах тях. И докато жонглирах с очилата в ръцете си, заедно с една камара други предмети, едната дръжка се отлепи от корпуса. Ситни капчици пот избиха по челото ми и на някои други места. Без очила не мога да чета. Естествено всичко би било решено много лесно, ако бяхме влезли в един обикновен универсален магазин и бяхме купили моментно лепило. Но в Германия за разлика от дома не работят никакви магазини по време на празник. Никакви. Дори някои ресторанти и заведения не отварят. Всичко е пусто и празно. И така търсенето на лепило започна и завърши в Австрия. В бензиностанцията, в която заредихме, жената зад касата говореше перфектен немски, но може би знаеше само една дума на английски. И тя беше лепило. Щом чу тази вълшебна дума, тя се оживи, усмихна и ми махна с ръка да я последвам. С голяма увереност и вещина премина през всички рафтове и рафтчета и ме заведе пред желаната етажерка. Бръкна в нея и извади тубичка моментно лепило. Тази жена спаси очилата ми. С голяма усмивка ми подаде лепилото, а аз с още по-голяма го грабнах от ръката й.
И така след този щастлив епизод, отговор на горещите ми молитви, продължихме към Швейцария. Не след дълго бяхме там и не само. Сякаш за миг се озовахме в Цюрих. Мобилното устройство акуратно ни заведе пред къщата, където бяхме наели стая. И тъкмо да си отдъхнем, разбрахме, че едва сега започват нашите перипетии. Тук паркинг, там паркинг, няма паркинг. На всеки паркинг имахме право да си платим само за половин час и след това трябваше да търсим друг. И после друг, и после друг...
Бяхме доста неприятно изненадани. Никъде нямаше безплатни места за паркиране. Всички бяха високо  платени. Престоя на колата беше двойно по-скъп от квартирата за преспиване. След безуспешното ни търсене на паркинг с прилична цена за едно денонощие, решихме ако ще се плаща, поне да е за бензин и започнахме своята обиколка с колата из старинния град. Изключително красивият Цюрих. След като карахме напред назад, нагоре надолу, решихме да спрем някъде към центъра и да се разходим там. Намерихме подземен паркинг и оставихме колата там за два часа и половина срещу една "скромна" сума швейцарски франкове... Потопихме се в пленителната атмосфера на старинен град с много жив и динамичен съвременен темп и стил на живот. Най-напред излязохме на езерото Цюрихзее. Градът се отвори. Първата заблежителност, която се изправи величествено пред нас беше статуята на бележития реформатор Улрих Цвингли. Пресякохме реката и се потопихме в градската атмосфера. Пред нас се заредиха красиви сгради и катедрали.Честно казано не познавахме града и не знаехме много за неговата история. Но той започна да ни се разкрива без много думи. Даже без нито една. Разгледахме няколко старинни катедрали. Едната се оказа църквата свети Петър. Сграда с богата архитектурна и още по-богата църковна история. Настоящата сграда бива осветена в началото на 18 в. като първата църква строена по време на протестантското управление на града. Друга катедрала, която огледахме и заснехме без да познаваме се оказа църквата Гросмюнстер, от която Цвингли прогласява смело евангелското послание. Няма да ми стигне времето да опиша всички забележителности, с които се сблъскахме и свързаните с тях исторически факти. Атмосферата в града ни завладяв. Малките кокетни, преплетени улички ни пренесоха в една приказака и аз не знам от кой век. Малки магазинчета, цветни знамена, цветя, каменни пътеки оплетени в едно създаваха неописуема атмосфера...
В един момент съзряхме един спедиален магазин. Магазин за швейцарски шоколад. На големи и малки парчета. С плодове и (щах да кажа зеленчуци) в различни разцветки. Тъмен, черен, млечен... С билки или ядки... И естествено се изкушихме да влезем в него и освен всичко друго да опитаме Швейцария. И да ви кажа вкуса й беше неописуем. Сладък като шоколад...
Неусетно се озовахме пред централната гара. Хапнахме пред нея по сандвич и решихме следващата ни спирка да бъде Люцерн... Речено, сторено. Отправихме се към паркинга и отново минахме по красивите улички за да им кажем "до нови срещи". Запечатахме в очите и в телефоните уникалните гледки и се качихме на колата. Люцерн ни зовеше....
Пътят беше много лек и почти неусетно влязохме в малкия град. Очакваха ни нови очарования.
Огромно езеро. Планини, които прегръщат долината. И приказни постройки. Изглежда Люцерн е град на изкуството. И не само изглежда. Така е.
Неусетно се изправихме пред дървен мост с кула от едната му страна. Мостът Капел. Много топло и уютно дървената конструкция свързваше двата бряга. Откриваше уникални ракурси към двата бряга. Оказа се, че това е символът на Люцерн. Мост с древна история. Веднъж горял, реконструиран и отново в кондиция.
Пресекли река Ройс по древния мост се озовахме в плетеницата от малки улички и старинни сгради подобни на тези в Цюрих и все пак много различни. С различно настроение и дух. Като се наситихме на гледки и настроения поехме обратно към базовия лагер - Цюрих.
Пътят беше натоварен. Потокът коли ни дърпаше със себе. В един момент се оказах в погрешна лента и с майсторски маньовър се влях в правилната. И изведнъж сякаш се качих на сцената на звездите. Мощна светкавица блесна в лицето ми, а след миг светлина обля и гърбовете ни. Очевидно бях нарушил някое правило за движение по пътищата. Оказа се, че швейцарците санкционират превишена скорост дори, когато тя е от един до пет километра в час. Уникално. Вероятно затова са толкова богати... Замислих се, че ако Бог не би проявил благодат към нас хората, бихме били смазани дори при първата грешна мисъл... Изглежда, че и ние българите сме доста благодатни хора. Махаме с ръка и казваме: "карай да връви"... Какво е едно минаване на червено..., какво са двадесетина тридесет или четиридесет километра превишена скорост... И така във всички области на живота... Къде ли е границата все пак? Мисля си, че без санкции лесно забравяме какво означава прошка и колко струва тя на този, който прощава...
Но пътешествието ни продължи със същия вълшебен аромат и денят завърши с блажено протягане на леглото... Чакаше ни нов изпълнен с вълнения ден в Швейцария. Денят на сблъсъка.
Следва срещата ни с Базел и двата футболни колоса.


На запад от Рая

Стана привечер и часът дойде. Нарамихме раниците и потеглихме. Жена ми ни закара до метрото. Качихме се. За първи път отивах до летището с метро...
Когато наближихме, мотрисата излезе над земята. Небето беше приказно. Облаците рисуваха със замах и картините се меняха непрекъснато. Изкуших се да ги снимам. И с право...
Минахме всички проверки с лекота и се намерихме пред портите на въздухоплаването. Летяхме с някаква партньорска компания на Луфтханза. Самолетът беше напълно непознат, но много приятен и удобен. Ембраер. Бразилско производство.
Прелетяхме растоянието до Мюнхен много бързо. Наехме кола и потеглихме към хотела.
Вечерта беше спокойна.
И стана утро. И потеглихме към прохладния Мюнхен. Помолихме се да не вали като из ведро и пътешествието започна. Посъветваха ни да вземем автобус до по-централните квартали, така и сторихме. Качихме се на първия дошъл реис и моментално попаднахме на българка. Беше много любезна и разговорлива. Каза ни всичко, което знаеше за града и ни насочи в търсенето на забележителности.
Слязохме на последната спирка и закрачихме в смълчания град. Беше необикновено пуст. Рядко някой колоездач ни задминаваше. Бяхме уцелили празник. Градът беше спокоен. Тих. Красив. Леко меланхоличен. Небето се беше навело и леко притискаше тихите улици...
Красиви постройки се редяха пред погледа ни. Търсихме площада  Мариенплац със старинни постройки, от където да започнем обиколката си. Не след дълго се озовахме точно на него. Красива сграда в готически стил хвана погледа ни. Оказа се новото кметство построено през втората половина на 19 в. в псевдо исторически архитектурен стил, имитиращ холандска готика.
Снимах с настървение.
Снимах и вървяхме. И така ходейки и снимайки се озовахме пред катедралата Фрауенкирхе. Една от най-известните постройки в целия град. Влязохме с трепет в нея. Тя беше запечатала атмосферата на страхопочитание и благоговение пред Твореца, пред Христос. Просторна и светла, църквата се готвеше за празника. С Христо разглеждахме красивия и семпъл интериор и изведнъж красива музика изпълни могъщо цялото пространство. Въздухът затрептя... Бяха започнали репетиция за богослужението. Голям хор с малко инструменти изпълваше балкона очевидно създаден за тази цел. Няколко разпоредители достолепно обикаляха и подготвяха залата. Отправих се към един възрастен служител и го запитах дали бих могъл да направя няколко снимки. Той дружелюбно и с голям респект ми отговори, че в момента бих могъл да снимам. Това и чаках.
Като излязохме от църквата решихме да открием известната бирария, една от атракциите на града. Но докато се шляехме по старинните улички, пред нас се озова един двуетажен рейс за туристически обиколки. Без колебание се метнахме в него и започна нашето моторизирано пътешествие из баварската столица.
Първата ни спирка беше при двореца Нимфенбург. Красива постройка от 17 в. разрастваща се постепенно през вековете. Там събудих един заспал лебед. И той ме удостои с поглед. Помълча малко и отново си мушна главата под крилото да спи. Аз обаче не го оставих докато не получих желаните пози и погледи за снимки. Когато успях да уловя красотата му го оставих на мира...
Разходихме се из просторния парк зад дворцовите сгради, подишахме чистия мюнхенски въздух и потеглихме към следващата дестинация - Олимпия щадион. Това е изключително забележително място, защото там се е случило много важно събитие за отбора любимец на моя голям син Христо. Борусия Дортмун печели своята европейска титла точно на този стадион в близкото минало.
И така ето ни пред големия олимпийски комплекс. Първото нещо, което направихме стъпили на спортна земя бе да се качим на олимпийската кула, от където се открива забележителна гледка към целия град. В подножието й, срещу олимпийския комплекс са построени централата и музеят на автомобилния концерн БМВ. Като се наситихме на гледките от високо, слязохме смирено на ниското. И започнахме да ходим. Да ходим. Да ходим. И обиколихме стадиони, плувни басейни, хълмове и паркове. Докато стигнахме до малките павилиончета за немски наденици и разни такива неща... Там, на крак, хапнахме едни от най-вкусните наденици на света с невероятен сос и пържени картофки за цели пет или шест евро... Този вкус беше и остана съществена част от преживяването!

След като разгледахме колоса на спорта, не ни остана нищо друго освен да се върнем и открием известната бирария.
Речено, сторено! Открихме я. И седнахме на една маса с още неколцина германци. Масата беше доста интересна. Надраскана и нарязана от предишни древни посетители... По всяка вероятност бях седнал на мястото, където преди мен е седял Хитлер, защото изведнъж ме обзе силното желание да завладея целия свят... Като усетих на къде бият нещата, моментално се овладях! И с Христо изядохме бързо един брецел. Синът ми с ентусиазъм ме убеждаваше колко са превъзходни немските брецели, но аз не подавах докато не изядохме един. От този момент си мислех единствено и само за брецели...
След като ядохме брецел и слушахме маршова немска музика в известната бирария ни остана една единствена дестинация от програмата. Английската градина. И се отправихме към нея.
Хванахме туристическия рейс и не след дълго се озовахме пред нея. Там дъждът, който цял ден се въздържаше да не ни залее, се отприщи. Започна тихо да си вали и да залива всичко. Но ние предвидливо си носехме чадъри. И така, под чадърите закрачихме в англиската градина. От време на време дъжът спираше и аз правех по някоя закъсняла снимка. Докато в един момент реших, че съм приключил с фотоапарата. Сложих го в раницата и забравих за него. А дъждът продължи да ромони и да създава своята характерна меланхолична атмосфера.
Последната спирка беше в хотела. Беше минал един страхотен ден. Мюнхен ни беше приел в обятията си и беше споделил своето сърце с нас. Сега ни очакваше приятна вечер в размишления и спомени... Единственото нещо, което се опита да помрачи удоволствието бе плуващият в локвата вода на дъното на раницата апарат... Това май беше неговият край. Поне за сега.
Но нищо не успя да помрачи удоволствието от срещата с този стар германски град...
До нови срещи Мюнхен! Ако е рекъл Господ :)

Следва среща с Швейцария.


Един ключ, два ключа...

Ръцете ми баха пълни с багаж. Благополучно пристигнах пред вратата. Но... както винаги ключовете ми бяха някъде другаде. Забравени. Този път помнех къде съм ги оставил. В колата. Мразя ключовете. Защото са много. И защото ги губя...
Стоях пред вратата с пълни ръце и се чудех какво да направя. Да се върна обратно или да звънна и ако някой е в къщи да ми отвори... Звъннах. Домофонът застърга със специфичния си звук и вратата се отвори... Получих достъп до дома.
И като си ходех с мисълта за забравените ключове се запитах защо ли изобщо имаме ключове?
Защото имаме стаички, в които не искаме всеки да влиза. Имаме други стаички, в които не искаме никого. Искаме да сме сами.
Интересното е, че никой не се интересува какво искаме. Всеки иска да влиза навсякъде. И там където не му е мястото. Всеки иска да взима всичко, каквото си поиска. Без да пита...
Всеки иска да притежава всичко. Да знае всичко....
Не искаме някой да ни казва какво може и какво не може!
Но има ли някой, който не иска да има стаичка, стаички, в които никой да не влиза и никой да не взима нищо от там?
И затова си имаме ключове. С които казваме: "Тук неможе! За да влезеш ти е нужен ключ. И само аз мога да ти дам такъв! И ако нямаш, значи не искам да влизаш!"
Има стаички, в които влизат мнозина, но само с ключ. И само те имат този ключ. Тези стаички не са за всички. Те са само за нас, които имаме ключ. И затова имаме.
Другите са нежелани. Те нямат ключове. Могат да похлопат и да получат достъп. Или пък да не получат.
Могат да похлопат и да им се отвори. Веднъж. Втори път... Може да получат и ключ.
Веднъж влезли няма гаранция, че ще останат. Останем. Един ден може да се окажем, окажат отвън. Да хлопат, да хлопаме, но вратата да остане затворена.
Но има ли ключ за всички врати? Има ли някой, който има такъв? Има ли някой, който може да влиза през всяка врата и да вижда какво има във всички стаички?
Може би. А може би не?
Колко забележително. Колко впечатляващо. Христос може да минава през вратата. Без ключ. За Него няма преграда. Той Е навсякъде. И въпреки това има врати, през които не може да премине. Заключените. Заключените от Неговите творения. Врати на сърца, които са здраво залостени. За които врати само собственикът има ключ. А Творецът стои и хлопа. Нежно и търпеливо. Но не влиза ако не бъде поканен...
Има и друг един, който иска да влезе навсякъде. И е готов да разбие всяка врата и ключалка, която не го допусне. И разбива. Влиза. И все пак остава отвън...
Защото в сърцето влиза само онзи, който е поканен. Непоканените макар и вътре остават отвън...
Има затворени за мен врати. Аз имам много ключове. И нося почти всички в мен. Изглежда, че мога да отворя всяка врата. За съжаление съм много слаб с ключовете. Губя ги. Забравям ги... И все пак има врати, които са винаги отворени за мен. Но не всички. Има затворени врати за мен. Сигурно и за теб.
Добре е някои да си останат затворени завинаги. А други да се отворят...
Има отворени врати, през които е добре никога да не влизам. Нито пък ти...
Имам една стая, в която може да влезе само Един. И когато Той влезе, изведнъж тя става толкова голяма, че може да побере целия свят... В нея искам да остане Той. И никога да не си отива. Никога да не загуби ключа. Никога повече да не хлопа. Защото е отвътре...
В тази стая искам да останат всички, които обичам. И никога да не излязат.
Има стаи, в които искам да вляза. И да остана там. И да не се нуждая повече от ключове. За да не ги губя. Нито забравям. Искам ключът да съм самият аз. И когато вратите ме видят да се отварят сами.
Знам, че има цена за влизането през една врата. Тясната. Но знам, че тази цена е платена. И аз съм получил ключа. Тя е отворена за мен. Вратата, през която влизам в Царство, което няма край. Царство, в което няма недостиг. Няма страх, мрак, злоба. Но има мир, любов....
Има много ключове. Но само един искам аз. Един, кйото да не загубя. Един, който искам да дам на Онзи, когото обичам. И знам, че Той няма да го загуби. Защото самият Той е този ключ. Ключ, който отваря моето сърце. И го прави щастливо...

ДАЙ, ВЗЕМИ!

Какво мога да взема от живота? А какво мога да дам? Кой ли въпрос си задавам? И не само на себе си...
"Какво да направя за теб?", пита Исус слепеца Вартимей. Каква разлика, какъв контраст! Слепецът вика и не се свени да търси Исус, за да спечели обратно своето зрение...

Мисля си, че дълбоко в себе си всички копнеем да бъдем "божествени". Може би защото има дълбоко вложен копнеж от Бога по съвършенството, а то се намира единствено у Бога. И може би защото искаме да бъдем обичани с най-силната и голяма любов, която човек може да ни даде. А може би защото сме създадени от Бога и копнеем да бъдем като Него... Може би...
Но знам как можем да бъдем като Него или поне малко да се доближим до красотата Му.
Искаме да сме като Него, но унизително пълзим надолу. Като искаме да изсмучем от живота всичко, което може да ни даде.
А всъщност истински божественото е да можем да обичаме като Него и да сме готови да направим всичко за ближния и най-вече за Този, Когото обичаме - Христос.
Малкият човек вика: "Дай!" А големият крещи: "Какво мога да дам?"
Какво да направя за теб?
Бог е богат и затова може да раздава. Раздава истински богатият!
Искаме да сме като Бога? Нека сме силни и да раздаваме. Щедро - така, както сме получили!
И така вършим Божиите дела. И ставаме като Бога... Можем да бъдем обичани, мразени, преследвани... Но можем да обичаме... и да отдаваме всичко, което имаме и сме получили даром... Защото това е привилегия на Бога... и на Неговите слуги.
Копнежът по Бога е осъществим. Можем да бъдем като Него. Можем. Като вършим Неговите дела. И отдаваме себе си. С радост. С наслада.
Можем да дадем и да обогатим. Или пък можем да отнемем и ограбим...
Какво мога да сторя за теб?

"Защото наистина Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи, и да даде живота Си откуп за мнозина. Дохождат в Ерихон; и когато излизаше из Ерихон с учениците Си и едно голямо множество, Тимеевият син Вартимей, един сляп просяк, седеше край пътя. И като чу, че бил Исус Назарянинът, почна да вика, казвайки: Исусе, сине Давидов, смили се за мене! И мнозина го мъмреха, за да млъкне; но той още повече викаше: Сине Давидов, смили се за мене! И тъй, Исус се спря и рече: Повикайте го. Викат слепеца и му казват: Дерзай, стани, вика те. И той си хвърли дрехата и скокна и дойде при Исуса. И проговори Исус и му каза: Какво искаш да ти сторя? Слепецът Му рече: Учителю, да прогледам. А Исус му рече: Иди си, твоята вяра те изцели. И той веднага прогледа, и тръгна подир Него по пътя."

Photo: https://www.flickr.com/photos/123759716@N02/23640186041/sizes/l/

ЕДНА МАСЛИНА, ДВЕ МАСЛИНИ, ЕДИН МИЛИОН МАСЛИНИ...

Отворих прозрачната кутия. Черни, свежи и хрупкави, маслините примамваха окото. И аз се пресегнах. Маслината беше вкусна както обикновено. Но беше без костилка. Като се загледах, върху тях имаше белези от намесата на машина. Машина, която беше бръкнала в тялото на черното топче и беше извадила костилката.
Тези малки разрези и кръглата дупчица в другия край на плода ме накараха да се замисля за пътя, по който е минал всеки един от тях...
Представих си безкрайните гори от маслинови дървета в Гърция. Хълм след хълм, които се редят покрай пътя за Атина, плътно покрити с маслини.
Представих си как машини обират старателно дърветата. Грижливо събрани, плодовете пълнят огромни контейнери и после биват извозени до близката фабрика. Там милиардите малки топчета биват продупчени, за да им извадят "сърцето". И после ги разделят. Костилките отиват за преработка, а останалото се консервира и продава в огромните супермаркети. А може и в по-малките...
Всичко е окрупнено. Всичко става безлично. Дали маслините, които са в моята кутия, са от едно дръвче, или са от десетки? Дали някой познава всяко едно дръвче? Или се грижи за всяко поотделно?
Аз имам дръвчета. Ябълки, круши и череши. И орех. И познавам всички дръвчета. Те са моите дръвчета. Когато родят, аз съм горд с тях. Защото са моите дръвчета. Късам всяка ябълка поотделно. Защото са моите ябълки. Грижа се за дръвчетата. Мисля за тях. Обичам ги. Обичам не само да ги ям. Но и да се грижа за тях... Познавам ги от бебета. Подрязвам ги. Поливам ги... И им говоря. :) Не са ми казали и дума, но виждам как откликват на вниманието ми.
Е, нещо подобно става и с нас хората. Ние сме окрупнени. На групи. Етнически. Религиозни. Политически. Потребителски...
Получавам лично писмо по електронната поща. То е адресирано до мен. И аз си мисля, със стоплено сърце, че някой се е сетил за мен. Че ме познава. Но всъщност не е така. Това писмо е изпратено до хиляди други, а може и милиони, които имат пари и могат да си купят нещо полезно от толкова любезния магазин. Той мисли за нас. И ни познава по име. Макар за него да сме напълно непознати. И безинтересни. Освен парите ни.
Имаме прятели "на килограм", а всъщност нямаме. Мислим, че общуваме, а всъщност приказваме. Ходим сред тълпа от хора, но сме сами.
Е, това е живот на килограм, който всъщност не е живот.
Можем ли да обърнем посоката на обществото? Да спрем конвейера? И да се насладим на "ръчната изработка"? Общуването ни да не е само приказки, но сърце да докосва сърце. Приятелите да са приятели... Бог да е Бог. И да си разговаряме с Него като в Едем. И да Го чуваме. И сърцето ни да гори...


ПЕСЕНТА

Завих покрай сградата и чух песента. Беше обикновен ден. Улицата празна. Слънцето високо в небето. Прохладно и свежо. Птичката пееше чудната си песен. И изведнъж разбрах, че пее за мен. Беше там, на това място, поставена от Твореца. Там на това място, по това време. Когато минавах край нея. И аз я чух.
Сърцето ми се разтопи. Песента беше божествена. Създадена от Бога за всеки, който би я чул. Изпратена до мен. Но по-голямата сладост идваше от факта, че тази птичка пее за мен, защото Някой мисли за мен. Някой иска да запее в ушите ми. Да стопли сърцето ми.
Очаквах да чуя задълбочени и сериозни слова, но изведнъж ухото ми се отвори и чух песен. О, каква радост и наслада! Всъщност дълбокото послание беше скрито в тази проста песен.
В този забързан и объркан свят, който няма време да вдигне глава от работа, скръб, удоволствия и лутане наляво и надясно, Бог има изненадващо послание. Послание песен.
Една малка птичка, която не беше застанала на сцената. Но скрита някъде в клоните на близките дървета, лееше трели, които нямаха равни по красота и мелодичност. Беше създадена виртуозно и изпълнена с вдъхновение да запее точно в този момент, за да разруши абсурда на човешката суета. И да изпрати послание, че истинската красота и наслада е пред очите ни, в ръцете ни, но не я виждаме. А гоним химери. И се разминаваме с красотата на мига, сътворен от Бога. Състезаваме се да купим с пари онова, което не ползва и не носи щастие. И стоим в празни къщи или гледаме през стъклата на скъпи коли как животът изтича и великите ни постижения се оказват кули от прах...
Една малка птичка запява своята песен. А аз не мога да й платя. Но това не ме притеснява. Слушам с радост и се наслаждавам. Защото моят Баща е богат и плаща билета за този концерт. Всъщност сам Той го организира. И ме кани да вляза в Неговата почивка. Да си почина от своите нервни дела. От своята суета. И да се облегна на Него. Да пия от водата, която дава даром. Вино и мляко, които текат от Неговата трапеза...

"О вие, които сте жадни, дойдете всички при водите; И вие, които нямате пари, дойдете купете, та яжте; Да! дойдете, купете вино и мляко, Без пари и без плата.

Защо иждивявате пари за онова, което не е хляб, И трудът си за това, което не насища? Послушайте Ме с внимание и ще ядете благо, И душата ви ще се наслаждава с най-доброто.

Приклонете ухото си и дойдете при Мене, Послушайте, и душата ви ще живее;"